Роденият в Есекс фотограф Дийн Чакли има странен професионален път, преди да се превърне във високо оценен фотограф. Ето историята, която стои зад неговото вдъхновение и невероятна работа.
Размишлявайки върху 80-те години и възраждането на модата, Дийн си спомня за себе си като за "...закоравял мод, изцяло увлечен по скутерите, обличащ се крещящо, с папийонки и т.н.". През втората половина на десетилетието движението Acid House съвпада с откриването на фотографията. След като напуска училище, интересът му е насочен към модата, особено към тази, която е силно повлияна от музиката. Първото му начинание е да прави панталони по поръчка в продължение на няколко години, но след като осъзнава дълговете, свързани със започването на самостоятелен бизнес, той бързо променя курса и става държавен служител.
По време на работата си в държавната администрация той е изпратен на курс по фотография, за да подпомогне работата си и ежедневните си задължения; след това следва обучение за придобиване на степен по фотография в колежа Blackpool and The Fylde. След като завършва обучението си, той се премества в Лондон и помага на двама известни фотографи - Малкълм Венвил, а след това и на Шеймъс Райън.
Първата професионална работа на Дийн е свързана със снимки за списание Dazed & Confused, а след това той редовно сътрудничи на Mixmag за снимки на корици, вътрешни снимки и отразяване на клубния сезон в Ибиса.
Свързахме се с Дийн, за да разговаряме накратко за последната му работа...
Том Бърджис: Как се справяте с баланса между работата и удоволствието, когато става въпрос за работата ви, има ли голяма разлика между двете?
Дийн Халки: Честно казано, правенето на снимки винаги е било приятно, а начинът, по който се справям с булеварди и алеи (това е препратка към Тони Кристи, няма за какво) това, което правя, се ръководи от това, което намирам за интересно. Реалността на ситуацията е, че за да функционирам като творческа личност, трябва да ми пука. Добре, има моменти, в които може да се замислите дали това, което се появява, ще е подходящо за вас, има и някои решения, които съм взел, като например неща, които съм избрал да не правя, които биха могли да ми осигурят по-удобен живот, но дали биха го направили? За мен преминаването през живота е свързано с това да се опитваш да правиш това, което искаш да правиш Вярвам, че за да живееш, ти трябват пари, но те са краткосрочен мотиватор. Смятам, че има приемственост и последователност, която се изразява по-скоро в моята гледна точка, отколкото в строга стилистична догма или в това да се занимавам само с един жанр на фотографията. Възникват странни неща, които обмислям и вземам решение въз основа на широк набор от съображения. Виждам забавлението и интереса към много неща, които може да не са очевидни, така че гледам на възможността по философски начин, предполагам, че никога не вземам решения с мисъл за банковата сметка.
TB: Виждал съм снимката на White Stripes със слона НАВСЯКЪДЕ. Вярвам, че всъщност я имах на стената си за известно време като тийнейджър, когато излезе с NME. Кои са любимите ви музиканти, с които сте работили? Като огромен музикален фен, имало ли е някой, от когото сте били особено възхитени?
DC: Радвам се, че това изображение ви харесва; работата с The White Stripes беше невероятна. Снимах ги няколко пъти в Лондон, Париж и дори в едно каубойско ранчо в Нашвил, наистина страхотни хора за работа. Харесва ми да общувам с музиканти, въпреки че самият аз не мога да свиря на инструмент (...опитвал съм да свиря на китара и саксофон, но предпочитам да колекционирам плочи и да бъда диджей, въпреки че смятам, че бих бил добър музикален продуцент) ...Както и да е, предполагам, че животът на музикантите е насочен от неща, които другите не са, радвал съм се да работя с неизвестни музиканти също толкова, колкото и с известни имена, когато снимам, съм склонен да се потопя в техния свят. Обикновено правя малко проучване, ако не ги познавам, и идеите често се оформят на този етап, а след като започна снимките, те стават органични. Има определени граници, в които работите, но смятам, че моята задача е да изследвам в тях. Резултатите могат да бъдат коренно различни от това, от което сте тръгнали или което сте имали предвид като очакван резултат, това ми харесва.
Наистина не се възхищавам, има хора, които наистина уважавам, и ако те са оказали влияние върху живота ми, понякога трябва да го осъзнавам, но просто се вълнувам и го насочвам към нещата, които правим... Мисля, че това прекъсване на връзката е полезно за ума, иначе... Е, кой знае какво би могло да се случи през годините?
TB: Имате ли някакви индивидуални фаворити, които се открояват, или вече сте стигнали до момента, в който сте направили толкова много снимки, че изборът е невъзможен?
DC: Да, да, заснел съм доста снимки през годините. Има някои, които са станали добре известни, и други, които са останали под радара, което може да се дължи на известността на обекта, разбира се, но аз гледам далеч отвъд всякаква представа за слава, когато оценявам какво е успешно в моето съзнание. Проектът "Return of the Rudeboy", който направих с Харис Елиът, е колекция, с която много се гордея. Скоростта на работата ми е голяма от няколко години насам. Това означава, че няма много време за размисъл и това със сигурност не е лошо, тук нещата се движат бързо и ако трябва да бъда честен, има неща, върху които работя този следобед и в които съм влюбен, както и във всичко останало.
TB: Как гледате на реакцията към "Завръщането на момчето", след като NYT пише за нея година след изложбата?
DC: "Завръщането на Рудебой" е нещо невероятно, Харис и аз започнахме проекта без реални цели, освен желанието ни да представим това, което чувствахме, че се случва. Нямаме голям план, изобщо нищо подобно, но когато започнахме и осъзнахме, че това оживява. Целостта на този проект е много висока, никой не е бил стилизиран или му е било казано, че трябва да носи това, онова или другото. Далеч не беше сценарий за улична стилна фотосесия, а се свързахме с хората и ги запознахме с това, което правим, а след това се уговорихме да ги снимаме.
Организирането на шоуто в Somerset House надхвърли и най-смелите ни идеи, когато първоначално тръгнахме. Да го пренесем в Токио, да издадем книга и за него да се говори на такива високи места като "Ню Йорк Таймс" е невероятно. "Завръщането на момчето" завладя хората, те могат да се асоциират с него и то се случва. Това е важно културно послание и се отнася до една група, която досега не е била достатъчно документирана, но това не е ретроспекция. Въпреки че отдаваме уважение на миналото, това е в голяма степен за Rudeboy на 21-ви век. Наистина обичам колекцията и работата заедно с моя приятел и творчески директор Харис Елиът е удоволствие. Това беше пътуване в неизвестното, но благодарение на нашата упоритост и нежелание да приемем "не" за отговор ние насочихме напред тази много вълнуваща и навременна работа.
TB: Какви са плановете за бъдещето?
DC: Така че бъдещето... Завръщането на Rudeboy продължава да се развива и това ще бъде интересно, извън това има много изстрели, които съм направил, те ще бъдат пуснати скоро и аз съм готов да ги видя, тъй като те бяха забавни, (Не мога да ви кажа кои са те за съжаление, но достатъчно, за да кажа, че един човек е уелсец, а друг е във филма Mad Max). Винаги има неща, които предстоят, обикновено имам работа, която се очертава в бъдеще като стъпало, но след това се случва незабавна работа, обикновено само с няколко дни предизвестие, като тя може да бъде национална или международна. Подготвям и чисто ново фотографско есе, наречено "Никога не се връщай назад", което ще започне в Норич и след това ще се проведе в Лондон. Цитирам съобщението за пресата...
"Това изключително ново фотографско есе е ода за приятелството, пространството и свободния дух.
Все още не сме обявили официално изложбата, но мога да ви кажа, че тя ще започне на 8 октомври.
Bulgarian 
English 
French 
Spanish 
German 
Italian 
Portuguese 
Dutch 
Polish 
Romanian 
Danish